Георги Миладинов, специално за Actualno.com
“Жените в черквата плачели, пискали. Оттам ги изкарват и ги докарват в Ортакьой, а оттук ги докарват до Сейменли и сетне пак ги връщат в Ортакьой. Сетне след 4-5 дена оттук ги пращат в село Мандрица и там в училището ги хранели с просия. Жените и децата били до 400 и повече. Безчестени са всички.
Читалището, като изгоряло, вътре останали изгорените трупове. На 10-ия ден след тая грозна случка жените дошли от Мандрица в селото и сами заровили отгоре отгоре изгорелите трупове, доколкото ги намерили. Повечето останали под развалините на зданието.
И селото запалили, и то изгоряло, освен 33 къщи, които останали цели. Четниците всичко плячкосали, като задигнали и вратите на неизгорените къщи. Три дена по ред от 27 до 29 септември турците палели и вдигали плячката, по 60-70 коля на ден.”
Всичко това не е станало в Батак. Така проф. Любомир Милетич описва разорението на българското село Гьочкенбунар, Гюмюрджинско, от турската войска през 1913 г.
При боевете при Чаталджа българските войници били изненадани от тичащи към тях войници в турски униформи, които викали: “Ние сме българе, българе”, и доброволно се предавали в плен. Историци сочат, че има повече от 100 такива случаи на “доброволно предателство”. 40 от воювалите за турската армия българи се събират във Варна и започват работа там. Близо 250 000 души от Източна Тракия се преселват за два-три месеца в пределите на България.
Близо век България е изправена пред проблема с тракийските бежанци. И в тази история освен кръв, насилие, човешки трагедии има и политически предателства.
След победите ни в Балканската война е сключен Лондонският мирен договор, според който границата между Турция и България минава по линията Мидия-Енос. Това включва Одринско и принадлежащите му села, които са български. През Междусъюзническата война, последвала веднага Балканската, България трябва да се бие с Гърция и Сърбия и изтегля войските си от новозавладените територии – един национален идеал, роден още със Сан Стефанския мирен договор, рухва. Тогава българските села са плячкосани, опожарени и обезлюдени.
В Свиленград е сформирана комисия на Международния червен кръст, а в Крумовград – поземлена, която описва имотите, които всеки един от бягащите българи е изоставил.
Мнозина от тях са малоазийски българи, живели около Измир, Бурса, Балъкесир. Друга част от тях се изселват с помощта на гръцки лодкари, които ги прекарват през Мраморно море и Дарданелите до Варненско и Бургаско. Иван Алтънков през 1926 г. сочи, че от началото на миналия век до 1924 г. от Мала Азия са се изселили 4600 домакинства с около 30 000 души.
Тяхното потекло води началото си от българо-византийските войни през ХIV век, а сред първите преселници са и потомци на царствения клан Асеневци, влезли във византийския двор по брак. В Мала Азия, сочи Димитър Шишманов, се е намирал внукът на Иван Асен II – боляринът Мицо, който бил оженен за дъщерята на Михаил Палеолог и поставен на българския трон със съдействието на Византия под името Иван Асен III. В Бурса пък умира плененият владетел на Видинското царство Иван Страцимир. Един от синовете на Иван Шишман – Александър, приел исляма, прекръстил се на Сюлейман и станал виден турски военачалник. После в пъстрата картина на малоазийските нашенци се вписват еничарите, ислямизираните българи, а към края на ХIХ век – търговците и земеделците, бягащи заради непосилните данъци от България. Края на тази идилия поставя Междусъюзническата война. Малоазийските българи се заселват в Западна Тракия, без да подозират, че през 1920 г. отново ще им се наложи да бягат, този път в пределите на България. Тогава в сила влизат клаузите на Ньойския договор и българските войски трябва да напуснат Западна Тракия, която е окупирана от Гърция. На българите е забранено да говорят на родния си език, затворени са читалищата и църквите им. Голяма част са интернирани в Крит, Цикладските острови, Китира, където по това време върлува маларията и мнозина умират. Изцяло е унищожено българското село Търлис.
По това време Обществото на народите (ОН) приема конвенцията за размяна на малцинствата, но според нея бежанците не се обезщетяват за изоставените си земи. Това значи да започват своя живот отначало. Обезлюдените земи в Западна Тракия гръцкото правителство решава да засели с гърци от Мала Азия. Те не могат да работят земеделие и скоро земята на Северна Гърция заприличва на Сахара. Тогава гръцки чети нахлуват в България, грабят и колят населението из Петричко. Най-много зулуми е сторила четата, върлувала из Българско от 19 до 26 октомври 1925 г. Освен че коли, граби пари и злато и отвлича животни, тя прави и “подарък” от една отвлечена нашенка на шефа си, гръцки пограничен офицер, който я изнасилва. Става международен скандал и въпросът е отнесен до Обществото на народите. То изпраща комисия начело със сър Хорас Ръмболд, която установява вината на гръцкото правителство, знаело за четата и не взело мерки. Граничният инцидент между Гърция и България се обсъжда на 37-ата сесия на ОН в Женева заедно с проблема за границата между Ирак и Турция. Председател е френският министър-председател Бриан.
Гърция е глобена 30 милиона лева, които трябва да плати в срок от два месеца. С тях са подпомогнати около 2000 души бежанци от Западна Тракия. На 18 октомври 1925 г. е сключен Ангорският договор – един от най-неизгодните за България. Правителството на Александър Цанков е попаднало в международна изолация и търси някакво утвърждаване. След дълги преговори сключва договор за “ненакърним мир, искреност и вечно приятелство между Царство България и Република Турция.”
Протоколът на договора се опитва да уреди отношенията на бежанците. В член Б е записано: “Турското правителство признава качеството на български поданици на всички българи, родени върху територията на Турция от 1912 г., които, след като са се изселили в България до подписването на настоящия протокол, са придобили българско поданство.” Същото признава и България.
В член В четем: “Недвижимите имоти от какъвто и да е вид, принадлежащи на българите от европейската територия на Турската република, с изключение на Цариград, които са се изселили в България след 18 октомври 1912 г., както и недвижимите имоти на мюсюлманите от територията на Отоманската империя, които са се изселили в Турция след 18 октомври 1912 г., ще останат собственост на държавата, в която се намират.”
Член Г допълва: “Ако законните им собственици не ги владеят понастоящем, ще бъдат върнати на тези последните, на правоимащите или на техни пълномощници. Приходите от имотите, които са секвестирани, ще бъдат върнати на техните собственици.” Изглежда справедливо, но срещу 30 000 мюсюлмани стоят 250 000 българи, изселили се принудително от Турция.
Договорът от българска страна е подписан от пълномощния ни министър в САЩ Симеон Радев, автор на “Строителите на съвременна България”, но и виден български масон, а по ирония на съдбата сам той бежанец заради българското си самосъзнание от македонския град Ресен.
През 1924-1925 г. в България вече има около 350 000 бежанци от Западна и Източна Тракия. Проблемът става сериозен, още повече, че победената във войните ни страна е почти пред фалит. Министър Владимир Моллов тръгва на обиколки из Париж, Лондон, Женева, за да търси пари.
Комисия от политици и банкери на ОН вече е пресметнала, че Балканите могат да се умирят, ако се стабилизира България. В началото на септември 1927 г. са отпуснати 3 милиона английски лири, равняващи се на 2,5 милиарда лева. Това се смята за успех, защото лихвата е 6%.
Този заем обаче не решава проблемите на бежанците изцяло. И ОН пак се занимава с България. На 48-ата си сесия на 5 декември се обсъжда проекта за финансовото й преустройство и отпускане на Гърция на 9 млн. лири заем. Така се стига и до спогодбата Моллов-Кафандарис от 9 декември 1927 г. за ликвидиране на финансовите последици от изоставените имоти на западнотракийските българи, които се приспадат от репарациите, които трябва да плати България на Гърция. Този проблем се повдига още веднъж през 1944-1945 г. и се решава по същия начин – стойността на българските имоти в Гърция пак е приспадната от репарациите, които България дължи на южната си съседка. Имотите ползва Гърция.
