WikiLeaks: Според САЩ Борисов иска да приеме еврото, за да отвори резерва


„Като изтъква някои предварителни успехи в икономиката и върховенството на закона – две сфери, където премиерът смята, че получава твърде малко помощ от Брюксел – (Бойко) Борисов иска допълнително признание от ЕС и смята членството в еврозоната като най-подходящата форма за това.

Не става дума само за политическо предизвикателство пред Борисов, всичко е заради парите. Както той заяви на (специалния пратеник по въпросите на енергетиката Ричард) Морнингстар, Борисов иска финансово ограниченото му правителство да отвори за използване почти 4 млрд. евро, които се държат за гарантиране на стабилността на лева според изискванията на валутния борд, нещо, което може да стане само след въвеждането на еврото.“

С това обобщение завършва поверителна дипломатическа грама на американското посолство в София до Вашингтон от 11 декември 2009г. Документът, публикуван в началото на септември от „Уикилийкс“, се казва „България се стреми към влизане в еврозоната“ и е подписан и засекретен от зам.-посланик Сюзън Сътън.

Около половин година след идването на власт на правителството на ГЕРБ финансовият министър Симеон Дянков заявява, че членството в еврозоната е „приоритет номер едно на външната политика“, пише още в грамата.

„По време на срещата на 4 декември (2009) с Морнингстар премиерът Борисов отдели значително време, за да поиска правителствена американска подкрепа пред нашите партньори в ЕС за замръзналата процедура за България в еврозоната. Три дни по-късно във важно обръщение (има се предвид годишната реч пред банковата общност по повод професионалния празник 6 декември – бел.ред.) управителят на централната банка Иван Искров нарече влизането в еврозоната „право, а не привилегия“ и отбеляза, че България се представя по-добре от повечето „стари“ членове по отношение на Маастрихтските критерии. Българите знаят, че им предстои много трудна битка, но изглеждат готови да подновят сражението“, пише в грамата.

Сътън посочва в доклада си, че първите похвали за кабинета „Борисов“ от Брюксел и размразяването на еврофондове са дали кураж на премиера „очевидно да смята, че е време да осребри този успех и насочи погледа си към постигане на членство в еврозоната по време на мандата си.“

В текста обаче веднага се отбелязва, че бързото попадане в механизма ЕРМ-2, известен още като „чакалнята на еврозоната“, няма да е лесно. „Искров и други наши контакти предупреждават, че България ще се изправи срещу неписани политически критерии и ще се нуждае от политически консенсус между ЕС и Европейската централна банка относно българската кандидатура.“

Още в края на 2009г. Сюзън Сътън посочва негативния ефект от гръцката дългова криза, „която може да даде основание на хората, взимаши решенията в еврозоната, да направят пауза с кандидатурата на още една „балканска“ страна“.

Любопитно е, че твърдението в грамата от посолството на САЩ, че премиерът всъщност иска да отвори резерва е от момент, когато правителството вече е установило, че бюджетният дефицит за 2009г. е много по-голям от официалните данни дотогава.

През изминалите години позицията на финансовия министър Дянков за кандидатстване за членство в еврозоната се движи между говорене за подаване на кандидатура всеки момент, несъгласие да се започват предварителни преговори за ЕРМ-2 при сегашното състояние на единната валута и готовност да приемем еврото „възможно най-бързо“.

Ако се съди по думите на премиера Борисов от последните месеци, позицията му засега клони към това да се изчакат по-добри времена.

По-рано тази година зам.-управителят на БНБ Калин Христов заяви, че България не бърза да се присъедини към еврозоната, която той оприличи тогава на „горяща сграда“

България остава решена да изпълни ангажимента да приеме еврото възможно най-бързо въпреки кризата, обхванала ЕС, каза тази седмица българският министър на финансите Симеон Дянков в интервю за американския в. „Уолстрийт джърнъл“.

Източник dnes.bg

Надал vs Джокович на финала в Ню Йорк – епизод II


Шампионът от миналата година Рафаел Надал ще се изправи срещу световния номер едно Новак Джокович и в тазгодишния финал на Откритото първенство на САЩ по тенис в Ню Йорк.
След като сърбинът обърна 5-кратния шампион Роджър Федерер в първия полуфинал, преди минути на “Артър Аш Стейдиъм” испанецът без толкова много драматизъм успя да пречупи Анди Мъри с 6/4, 6/2, 3/6, 6/2.
Двубоят започна напълно равностойно, но в емблематичния седми гейм Рафа нанесе решителния си удар, пробивайки подаването на британеца, след което безпроблемно сервира за успеха в първия сет.
Във втората част интрига имаше само до 2/2, след което “Ел Торо” влезе в серия от четири поредни гейма в своя полза и се доближи само на стъпка от крайната победа.
На старта на третия сет Мъри все пак показа зъби, стигна до ранен пробив, който обаче веднага бе върнат, но след това шотландецът изцяло пое контрола върху случващото се на корта и успя да намали пасива си и да накара хората от своя щаб най-накрая да се усмихнат.
За разлика от първия полуфинал обаче тук до обрат не се стигна, тъй като Надал не допусна изненада, бързо взе инициативата още на старта на четвъртата част и напълно резонно стигна до крайната победа.
Така за втора поредна година Надал и Джокович ще се изправят един срещу друг във финалния двубой във Флашинг Медоус, а дали Рафа и чичо Тони са успели да намерят противодействие на феномена от Белград – ще разберем в понеделник вечер.
Статистиката от двубоя:
Надал
Мъри
67
1-ви сервис %
54
3
Асове
8
1
Двойни грешки
2
 6/18
Възможности за пробив
 2/10
31
Уинъри
44
23
Непредизвикани грешки
55
Времетраене: 3.24 ч.


Източник gol.bg

Джокович нокаутира Федерер


Световният номер 1 Новак Джокович е първият финалист в тазгодишното издание на Откритото първенство на САЩ по тенис в Ню Йорк.
В невероятно драматичен и стойностен двубой, завършил преди броени минути, сърбинът сътвори впечатляващ обрат срещу 5-кратния шампион Роджър Федерер за крайното 6/7, 4/6, 6/3, 6/2, 7/5.
Двубоят започна с тотално надмощие на сервиращите, като в първата част нито един от двамата тенисисти не успя да стигне дори до възможност за брейк, което логично доведе развръзката на сета до тайбрек.
В него Федерер започна по-концентрирано пръв стигна до минипробив, а в последствие дори до три поредни сетбола, които Джокович със завидна вещина успя да отрази.
Последва нов шанс за Маестрото за приключване на сета, но и този път сърбинът се измъкна от критичната ситуация, но при петия си опит 5-кратният шампион не сбърка и след 9:7 сложи точка на спора в първия сет.
Подемът в играта на Федерер продължи и в началото на втория сет, като в третия гейм най-накрая се стигна и до възможности за брейк, първата от която бе пропусната от Роджър, но при втората швейцарецът успя да стигне до така желания от него пробив.
Малко по-късно обаче Ноле заличи изоставането връщайки пробива, но веднага след това Маестрото отново спечели подаването на своя опонент, а с това де факто и сета, повеждайки с 2:0.
В тези минути направи впечатление изключително стабилната игра на Федерер от основната линия, великолепният му до момента бекхенд, с който той дори успяваше да си изкове предимство в разиграванията и най-вече агресивния му стил на игра, който принуждаваше Джокович почти винаги да стои 2-3 метра зад основната линия.
Всичко това обаче коренно се промени на старта на третия сет, в който като че ли Федерер “изчезна от корта”, тотално предаде инициативата на сърбина и резултатът не закъсня.
С изключително солидна игра Джокович не остави никакви шансове на Роджър и набързо възстанови статуквото на корта и вече влезе като фаворит в заключителния пети сет.
Тук драмата бе пълна, след като световният номер едно изигра един безобразен осми гейм, в който загуби подаването си и предостави на Федерер възможността да сервира за мача (при 5/3).
Публиката на “Артър Аш Стейдиъм” изригна, предчувствайки триумфа на своя любимец, но не на това мнение бе “феномена” от Белград.
С изумителен ретур от форхенд Джокович отрази първия мачбол на швейцареца, а след това и д-р Федерер “помогна да извадят сърбина от реанимационната”, пропилявайки и втория мачбол, а в последствие и подаването си.
Ноле не се нуждаеше от повече подаръци, спечели следващите три гейма и така си осигури мястото на финала за втора поредна година, където ще очаква или Рафаел Надал, или Анди Мъри.
Статистиката от двубоя:
Джокович
Федерер
59
1-ви сервис %
61
8
Асове
11
6
Двойни грешки
4
 6/12
Възможности за пробив
 3/5
48
Уинъри
49
35
Непредизвикани грешки
59
Времетраене: 3.51 ч.


Източник gol.bg

Руди Джулиани: Моят 11 септември


Текстът е откъс от есе, написано от бившия кмет на Ню Йорк Руди Джулиани и от бившия губернатор на щата Ню Йорк Джордж Патаки в публикуваната неотдавна книга „9/11: Истории за смелост, героизъм и щедрост“.

„Ройтерс“ разпространи текста на бившия кмет.

11 септември беше Primary Day, нещо като полу-празник за нас, работещите в администрацията. Така че планирах една спокойна сутрин със закуска в ресторант Fives в хотел Peninsula заеднос Бил Саймън, бившият заместник министър на правосъдието на САЩ, който работеше с мен, когато аз оглавявах това министерство. Той искаше да поговорим за евентуалната му кандидатура за губернатор на Калифорния.

Но когато Бил, главният ми юрист и дългогодишен помощник Дени Янг и аз приключвахме закуската, Пати Вароне, детектив в нюйоркската полиция, който ме информираше какво става там, ни прекъсна с новината, че самолет е ударил Световния търговски център. Дени и аз си тръгнахме, когато Бил каза: „Късмет и Бог да ви пази“, след което ни прегърна.

За Дени и мен това бе нещо обичайно поне два пъти в месеца и аз позвъних на аварийните и спасителните служби като пожарната, групата за реагиране при дерайлиране на метрото и отряда за инциденти с отвличане на хора. Самолетна катастрофа е нещо лошо, но това е Ню Йорк и колкото и да изглежда велик, тук се случват и сериозни инциденти.

Докато колата ни наближаваше „Канал стрийт“, видяхме ярко проблясване и получих ново позвъняване от полицията, че втори самолет е ударил кулите. Ситуацията вече не беше обичайна. Атакуваха ни.



Въпреки хаоса отвън, настроението в колата беше спокойно. С Пати на предната седалка и Дени до мен отзад се опитвахме да се доберем до губернатора и Белия дом, но мрежата на мобилните телефони бе задръстена и едва работеше. Всеки се опитваше да си свърши работата и да подкрепи някого.

Все още не се бяхме добрали до президента или губернатора, когато спряхме на около три пресечки от Южната кула. Докато излизах от джипа ме посрещнаха зам.-кметът Джо Лота и шефът на полицията Бърни Кърлик. „Наистина е много, много зле, кмете. Много е зле“, каза Джо. „Хората скачат от сградите“.

Не можеше да е истина. Джо пресилваше нещата. Ужасно е, но не чак толкова, си мислех.

Погледнах нагоре и видях да падат отломки, но хора? Идеята бе толкова ужасяваща, че си казвах, че просто не може да е истина.

Тръгнахме към командния пост на пожарната. На нивото на улицата той имаше гледка към двете кули – перфектна позиция за огнеборците да виждат целия пожар. Преди да решим как да продължим исках да видя какво става и лично да събера фактите. Така че поехме към Световния търговски център и минах покрай отец Михал Джъдж, капеланът на пожарната. Той също вървеше към кулите, но в друга посока. Преди да се разделим си стиснахме ръце. „Молете се за нас“, казах. „Винаги го правя“, отвърна той.

Макар отецът да се усмихваше, той изглеждаше напрегнат. И въпреки многото пожари и смърт, през които бе преминал, никога не съм го виждал такъв.

И тогава се случи. Човек се хвърли някъде от 101-я етаж. От всичко, което видях този ден, това съм запомнил най-силно. Това преобърна цялото ми усещане за случващото се. В този момент наистина осъзнах, че това е нещо далеч отвъд всичко, пред което сме се изправяли.



Няколко мига по-късно попаднах на Питър Ганси, най-високопоставеният униформен шеф в пожарната, който ръководеше операцията. Той не си подбираше думите.

„Момчетата ми могат да измъкнат само хората под пожара.“

Под товара на ситуацията се върнах в офиса на „Мерил Линч“, който бе превърнат в пълноценен комуникационен център. На всяко бюро имаше полицаи. Повечето членове на администрацията също бяха там.

Най-после се добрахме до Белия дом. На линията бе Крис Хенрик, заместникът на Карл Роув. Носеха се слухове, че страната е атакувана на 12 места – навсякъде от „Сиърс тауър“ в Чикаго до Пентагона.

„Нападнат ли е Пентагонът“, попитах Крис.

„Потвърдено“, отговори той.

Потвърдено?

Крис не е военен, той е политик, но изведнъж политически директор №2 в Белия дом говореше като сержант.

Боже мили, наистина сме посред сражение!



„Мога ли да разговарям с президента“, попитах, знаейки че той е във Флорида. „Сега не можеш. Евакуираме Белия дом. Но вицепрезидентът ще ти се обади, веднага, когато може.“

Опитвах се да смеля всичко това: президентът аварийно се изнася от Белия дом, Пентагонът е атакуван, Ню Йорк е под атака, хората скачат от сградите. Големият въпрос беше „Колко пъти ще ни ударят?“. Нямах никаква представа.

Докато хората ми и аз обсъждахме други възможни цели на терористите, позвани вицепрезидентът. Отидох в друга стая, за да вдигна телефона. „Господин кмет, вицепрезидентът Чейни ще е на линия след минутка. Моля изчакайте. Благодаря“, каза секретарката на Белия дом.

Чаках на телефона, когато изведнъж чух малък пукот в слушалката и бюрото започна да се тресе. Погледнах към офиса и видях хората да се крият под бюрата. Нямах идея какво се случва. Пред прозореца изпълнен с отломки вятър преминаваше през улиците като облак след ядрена атака.



Духът на взаимопомощ от този момент нататък беше изумителен. Започна от най-високото ниво, когато губернатор Патаки и аз се разбрахме, че в същия този ден – 9/11, ще имаме обединен команден център в Полицейската академия на 23-а улица с всички мои и негови хора. Ръководехме щата и града заедно, така че всички негови и мои комисари седяха на една и съща маса. Всяко решение взимахме заедно.

Веднага след атаките не бях сигурен, че ще се справим с очевидно най-тежката криза в историята на града. Но след два дълги дни на известна несигурност, осъзнах, че работейки с обединения екип, се справяме.

Не бях сигурен колко точно може да са жертвите, как ще разчистим мястото на Световния търговски център, дали ще ни удари друга терористична атака, кога ще заработи борсата и дали компаниите няма да напуснат завинаги Ню Йорк. Не бях сигурен дори дали правилно обяснявам на населението. Защото знаех колко важни са посланията ми към хората, привлякох доста професионалисти, включително група експерти по справяне с травмата от загуба.



„Не знам къде е балансът“, им казах. „Всички сме объркани. Можем безкрайно да говорим колко сме шокирани. Но колко от това да разкрием? И доколко да проявим твърдост?“

„Не се опитвайте да го програмирате“, ми отговориха те. „Наблюдавахме ви и засега изглежда се справяте. Просто продължавайте така. Бъдете себе си.“ Така че последвах инстиктите си не само в това как да говоря с хората, но и във всичко друго.

Доверих се окончателно на това чак на 13 септември. Беше нощта преди президентът Буш да пристигне в Ню Йорк, за да посети Кота нула. Губернаторът Патаки и аз окуражавах ме президента да дойде и накрая той се съгласи, макар че Сикрет сървис имаха обясними резерви той да се появява в Манхатън, да не говорим за Кота нула.



Работих цяло денонощие, за да сме сигурни, че президентът ще е в безопасност. Приключихме работа около 10 часа и се прибрах в офиса със сегашната ми съпруга Джудит. И тогава започнах да се съмнявам в решението си.

Боже, дали пък е правилно да докарваме президента тук и сега? Може би някой ще го застреля или нещо ще падне върху него.

Изведнъж ме прониза болка. „Джудит, нещо много ме боли в рамото“. Помислих, че получавам инфаркт. Обучена за медицинска сестра, тя помоли да й покажа къде точно ме боли. „Нямаш инфаркт. Това е стрес. Нищо повече“, каза тя. „Срещите ти приключиха. Защо просто не излезеш да се поразходиш? Имъкни се от тази атмосфера. Ще можеш да мислиш по-добре.“



Джудит поговори с някои от моите момчета, които ме качиха в една кола, а не в кортеж от 2-3, който използвахме по това време. Не исках да се отдалечаваме много и отидохме в центъра на „Стювесънт таун“. Вътрешният двор на този жилищен комплекс в центъра беше напълно пуст. Всеки беше вкъщи и гледаше телевизия. „Оставете ме за малко“, казах на двамата униформени.

За пръв път от 11 септември имах време да поразмисля. В това тихо местенце си спомних, че си ударих рамото, когато някой ме избута в колата веднага след атентатите. Веднага се успокоих, след като се сетих за причината за болката.

Излязох от „Стювесънт таун“ и продължих да крача на изток към Ийст ривър. Минах покрай няколко шокирани граждани, които сигурно са си помислили, че кметът напълно е откачил.

Стигнах до брега. Внезапно и неочаквано, напълно се успокоих от течащата вода. Осъзнах, че част от мен не беше сигурна, че реката ще е там. Но тя си беше там. Разбрах, че всичко ще е ОК.



Неотдавна започнах да си мисля, че хората са забравили 9/11, но след като беше убит Осама бин Ладен разбрах, че не е така. Когато видях как ликуваха във Вашингтон и Ню Йорк, първата ми реакция бе на объркване. Защо празнуват? Войната не е приключила.

Това ще е лош сигнал и може да бъде изтълкувано погрешно от мюсюлманите. Всичко това беше вярно. Но от друга страна то демонстрира, че все още има емоционална връзка с атентатите. Попитайте който и да е американец и той или тя ще ви кажат къде точно са били в този ден. Никой не е забравил.
В човешката природа е да изкарваме най-доброто от себе си, когато сме изправени пред предизвикателство. За нашето поколение 9/11 беше такъв момент.

Източник dnes.bg

Страхът с белег 9/11


Когато първият пътнически самолет се разби в една от кулите-близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк, си мислехме, че става въпрос за някаква невъобразимо нелепа, трагична грешка. Когато втора машина се вряза в другия небостъргач, беше ясно, че сме свидетели на безпрецедентна атака на американска територия, каквато светът не беше виждал от японското нападение над военната база Пърл Харбър в началото на Втората световна война.

Когато трети самолет удари право в сърцето на военното командване на Съединените щати, вече се говореше за война…

Със своята зловеща прецизност атентатите от 11 септември 2001 г. отнеха живота на 2922-ма цивилни от различни националности и 55 военни (в Пентагона). Най-малко 200 души намериха смъртта си, скачайки от високите етажи на кулите-близнаци заради бушуващите пожари в сградите.

Над 400 пожарникари, медицински работници и полицаи загинаха при изпълнението на служебния си дълг, непосредствено след ударите в Манхатън.

Една нация беше в шок. В небето над Америка остана само президентският самолет, защото всички други бяха приземени заради страха от още нападения.

За няколко часа 19 терористи, похитили 4 пътнически самолета, оставиха неизлечим белег върху света.

Това беше началото на война – войната срещу терора, която за 10 години взе десетки хиляди животи. Наред с тях тази война доведе и други последствия.

Мерките за сигурност по летищата стигнаха смущаващи нива, чако до дискусионните скенери за цяло тяло. Ограниченията за пътниците станаха много повече от правата им.

Службите за сигурност получиха огромни правомощия. С претекст борба с тероризма започна масово подслушване на телефони и следене на комуникации, за каквито бяхме чели в романите на Бредбъри и Оруел.

Без заповеди за арест и без адвокатска защита в базата в Гуантанамо бяха събрани няколкостотин заподозрени в тероризъм, включително малолетни.

Затворници от 40 държави, предимно от Саудитска Арабия, Афганистан и Йемен, бяха изтезавани чрез физическо насилие, лишаване от сън, излагане на силен шум, симулирано давене и т.н. в продължение на месеци и дори години. Официално обвинение беше повдигнато срещу едва 10 задържани.

ЦРУ изгради подобни (но тайни) центрове за задържане, без официално разрешение, в редица държави. И всичко това се оправдаше с 9/11.

Стигаме и до конкретните военни действия. В първите дни след атентатите Вашингтон трябваше да отговори на водещия открит джихад срещу САЩ Осама бин Ладен и неговата Ал Кайда.

Започна войната в Афганистан, където Ал Кайда се ползваше със закрилата на талибаните. Американците получиха подкрепа от Запада, който не искаше да рискува свой 11септември. Талибаните бяха разгромени, но не и унищожени.

Властта им беше отнета със сила, но съпротивата не отслабва вече 10 години.

Жертвите на коалицията срещу талибаните са близо 14 000 (международни и афганистански). Убитите закрилници и сподвижници на Осама са над 38 000. Броят на цивилните, загубили живота си в десетгодишния конфликт, вече надхвърля 30 000.

Ежедневният терор обаче продължава. Бомбените атентати по афганистанските улици продължават.

Все пак в юбилейната година една от крайните цели на инвазията в Афганистан – елиминирането на Осама бин Ладен, беше постигната. Него вече го няма, но това не сложи край на войната.

През януари 2002 година Джордж У. Буш обяви „оста на злото”. Ирак, Иран и Северна Корея бяха посочени като страни, които застрашават световния мир и сигурност.

Оръжия за масово поразяване стана израз, който започнахме да чуваме всекидневно. Стана повод и за инвазията в Ирак през март 2003 година. Тази война не срещна такава подкрепа, каквато битката с талибаните, но флагманите САЩ и Великобритания не се спряха.

Водената от тях международна коалиция (с българско участие) свали Саддам Хюсеин. Оръжия за масово поразяване не бяха открити, но поне петрол беше останал.

Ирак след Саддам беше потопен в кървави етнически боеве и самоубийствени атентати, взели хиляди цивилни жертви. Сред тях и двама български шофьори, обезглавени от бунтовници. Българската армията загуби 13 войници.

В Ирак трябвяше да настъпи свобода и демокрация, настъпиха хаос и насилие.

Войната срещу терора неизбежно постави и Европа в полезрението на терористите. Атентатите в Мадрид и Лондон в две последователни години (2004 г. и 2005 г.) напомниха на европейците, че не са застраховани от това, което се случи отвъд Океана. Бруталността да взривяш стотици невинни хора, докато пътуват в метрото или автобуса, порази и Стария континент.

Сега дори и най-малкото подозрение за опасност, най-малкият знак от разузнаването водят до незабавно „наводняване” на улиците с полиция и спецчасти. Независимо дали става въпрос за Париж, Берлин или Рим.

Трудно е да се каже обаче, че от това светът е станал по-сигурен, но пък свиква да живее със страха от терора.

Източник dnes.bg

Брашното поевтиня, на едро, до 0,92 лева за килограм


Индексът на тържищните цени (ИТЦ) остава почти без промяна и тази седмица като се покачи минимално от 1,880 пункта на 1,885 пункта, съобщиха на БТА от Държавната комисия по стоковите борси и тържищата. От средата на юни нивото на ИТЦ е стабилно, малко под 1,900 пункта.

Брашното тип „500“ поевтинява с 2% до 0,92 лева за килограм. Цената на ориза се покачва с 1,3 на сто средно до
2,30 лв./кг. Цената на захарта се задържа тази седмица на 2,26 лв./кг. Олиото поевтинява с една стотинка и се търгува по 2,65 лева за литър.

Кравето сирене поскъпва с 1,2 на сто и се продава тази седмица средно по 5,00 лв.за килограм на едро. Цената на
кашкавал тип „Витоша“ е средно 10,61 лв./кг. Цената на каймата се качва с 0,8 на сто до 4,84 лева за килограм.
Яйцата се търгуват на едро средно по 0,17 лева за брой.

С 4,5 до 0,2,1лв. /кг. пада цената на дините. С 8,2% до 0,66 лева за килограм се е повишила цената на пъпешите.
Доматите тази седмица се търгуват средно 0,46 лв. за килограм. Цената на краставиците на едро се повиши с 1,5 на сто средно до 0,69 лв. за килограм.

Цената на зелените чушки, продавани по борсите, се повиши с 1,3 на сто до 0,76 лева за килограм.Червените чушки поевтиняват с 27 на сто до 1,08 лева за килограм Зелето поскъпна със 7,1 на сто до 0,30 лева за килограм на едро. По 0,46 лв. за килограм се търгуват тази седмица картофите. Цената на тиквичките се понижава с 6,7 на сто до 0,42 лева за килограм.

Източник dnes.bg